Монография
автор Ваня Колева
изд. „Карина – Мариана Тодорова“,С,2014 г.
ISBN 978-954-315-078-6


Книгата е продължение на монографията „Естетика и ритуал. Женската красота в българските народни песни“ (Бургас, „Матаник“, 1999).
Централният проблем в по-ранната книга е женската хубост, осмислена като онтологична категория и като свързана с инициациите, с митологичния преход „космос – хаос – космос“ (= живот – смърт – живот). Към хубостта там подходих като към динамично явление, обновяващо се в границите на цикличното време и променящо се съобразно изискванията на ритуала.
В процеса на изследването стана ясно, че естетическото е продукт, резултат, без да е преднамереност. Че чрез него и посредством него се разкриват допълнителни смисли, свързани с космотворящата и културоорганизиращата функция на Великата богиня майка. Беше видно, че спецификата на ритуала задвижва механизми, при които конкретни песенни мотиви се изпълняват в точно определени моменти т цикличното време. Че песенните мотиви не функционират поотделно всеки за себе си, а всяка песен – бидейки самостоен творчески акт – е тясно свързана с други, сходни или по-далечни мотиви. Че те са взаимообвързани по някаква вътрешна закономерност. Беше любопитно да се разбере каква е тя. Да се установи механизмът на това динамично преливане от мотив в мотив и чрез него да се направи модел или реконструкция на глобалната картина от представи и образи. Но това изискваше внимание, а обстойното дирене в същината на явленията беше извън целите ми тогава – за топосите на изображение и поетическите формули.
Работата с мотивите остана за друго време, а и тя по принцип е безкраен процес.
Тези, които бяха обгледани до 2012 г., съставят първия дял на книгата „Часовникът и воденицата...“, или, както той е онасловен – „Посветителните изпитания – грижа и благослов“. Но темата за посвещението се предхожда от спецификата на традиционните детски игри, като предварителна и продължителна във времето подготовка и обучение за предстоящите пред подрастващите изпитания. Впоследствие – книгата беше вече отпечатана, бе написан и текстът „Мотивът „сиво стадо оплаква рожбите си...“, или за трансформирането на смъртта в живот“, с който темата за инициацията и професиите продължава.
От друга страна, „Часовникът и воденицата...“ е органично продължение и на книгата „Фолклор, митология и литература“ (Варна, LiterNet, 2007). Това се отнася най-вече до втория дял на „Часовникът и воденицата...“ – „Традиции и антитрадиционност“, включващ текстове по проблеми из българската литература от втората половина на XIX – XX век. Разширен е времевият обхват, включени са нови автори и текстове. Домислени са проблеми, засегнати в предишната книга. Например статията там „За живота и илюзията за живот (Речите на Странджата от „Немили-недраги“ и на господин Фратю от „Чичовци“ на Иван Вазов)“, структурен елемент от която е „Между виното и кафето, кръчмата и кафенето, истината и показността“, намира отзвук в „Часовникът...“ – в текста „Смях и страх в повестта „Чичовци“ на Иван Вазов“, чрез проблема за страха и кафенето-парламент. И понеже е интересно как в литературата се проявява и функционира традиционното знание – като слово и ритуал, то пътят в тази посока предполага изненади. Макар всеки от двата дяла в „Часовникът и воденицата...“ да очаква своите продължения, книгата – в този ѝ вид – е със затворена кръгова композиция.
Първият текст – „Часовникът и воденицата, доброто и злото време“, полага основната проблематика: за Времето – фолклорно, историческо и субективно-художествено, като конструкт, който присъства във всички текстове, пронизва пластовете и посоките на интерпретация, прозира в обобщенията. Този текст маркира нишките, към които в следващите текстове се налавят нови, за да се съберат и вплетат те в последния – „Документална точност и приказност (Три пиеси на Надежда Драгова и Първан Стефанов)“ (за пиесите им „На война като на война“, „Мечтател безумен“ и „Дипломати“). В който отново се проявява образът на воденицата, но вече след трансформация – от знак на часовника и времето в символ на словесността и духовното: чрез словесното брашно, което има да се мели.
Структурата на „Часовникът и воденицата...“ е рефлексия от модела на инициациите, зависими от природното време и повтарящи се в календарната година. Основана е на „диалогичния прочит“ на явленията – на диалога и на дихотомичността. Основание за тази диалогичност е спецификата на архаичната култура с характерните за нея митологични взаимозаменяемости. Защото за фолклорния тип съзнание космосът и социумът са организирани и се осмислят посредством множество бинарни опозиции: космос – хаос; небе – земя; светлина – тъмнина; бял – черен; живот – смърт и пр. Като последващо явление и своеобразно надграждане двоичността се разслоява и уплътнява, преминавайки в троичност. Бинарните опозиции се превръщат в тернарни: космос – хаос – космос; светлина – мрак – тъмнина; бял – небял (червен) – черен; живот – болест – смърт. Средищният елемент обичайно е лабилен, непостоянен, несигурен и целта на всеобщите усилия в колектива е той да стане постоянен, да се укрепи – по възможност да се укрепи в положителна посока. Хаосът и безредието да преминат в ред и хармония. Мракът да просветне. От небялото, което е негативно и често злокобно – да се постигне белота. Болестта да се трансформира в здраве и живот. А смъртта непременно да се окаже от типа мнима смърт, която е временна, ритуална, символна и означава само условна „смърт“ – по отношение на малките и несемейните, за да се превърне в ново „раждане“, но вече в групата на по-големите и семейните.
Тоест на миторитуално ниво да се осигури преобръщането на смъртта в живот чрез сватбата, или въобще в по-висока категория от социалната структура. Иначе казано, човекът мистично „умира“ в по-ниския статус, за да се „роди“ след изпитания и ритуали в по-висок и по-уважаван статус. Но – без цялата сложност на посветителните изпитания и ритуалите в миналото – не е ли така и днес, когато човек напуща една работа, кръг на общуване, определено място, за да се влее и приспособи другаде, дори в друга страна, с различна менталност
и жизнен стандарт?