Иван Ставрев е роден на 9 октомври 1940 г. в гр. Варна. Завършва „Българска филология“ във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“.

       Автор е на стихосбирките: „Утро над Девня“ (1971, в съавторство с Кольо Севов и Иван Арнаудов); „Девненско ято“ (1979, в съавторство с Фикри Шукриев, Атанас Коев и Сашо Серафимов); „Шепа пръст“ (1994); „Най-красивият брод помежду ни“ (2000); „Лирика“ (2002); „Другото име на виното...“ (2005); „Продължение в отвъдното“ (2010); „Наутилиус“ (2013), която е отличена с Голямата награда за литература „Варна“ (2014). Съвместно с Руми Пенчева издават сборниците: „Дъх на вечност“ (2014); „Виното и хляба си за мен“ (2015) и „Свещеният лотос“ (2016). Последната му приживе книга е „Моите Харпии“ (2017). Посмъртно е отпечатана книгата „Обичам греховете си. Избрани стихотворения: 1979 – 2017“ (Варна: МС, 2021).

      Негови стихотворения са награждавани на различни национални и регионални конкурси: конкурс за поезия на в. „Полет“ (1981); блицконкурс „Кремиковски сияния“; първи конкурс „Любовта, без която не можем“; ежемесечни конкурси за стихове на морска тематика на ТВ MSAT (2003 – 2004) и др.

      Умира на 25 март 2020 г.

      За поезията на Иван Ставрев Ангел Дюлгеров пише: „Онова, което най-много ме привлича в словото му, не е оригиналността, а универсалността на неговите изповеди. Отвореността е качество на голямата литература.“ Силата на неговото творчество идва от „внушението на една личност от Висока морална категория“. „Темата за човека и вечният му проблем с времето внесоха в поезията му както неспокойствието и задъхаността на битийния ритъм, така и всеотдайността на човешката добродетелност и вяра, на една будна етична тревога.“ („Обичам греховете си…, 2021, с. 273).

ИВАН СТАВРЕВ
---------------------------

ДОМ
На Робърт Редфорд

Вече не мога да кажа на някого
„да вървим у дома“. Нямам
нито дом, нито къща,
нямам колиба дори.
И ако кажа на някого
„да вървим у дома“ –
значи, го каня в сърцето си.
(Из „Продължение в отвъдното“, 2010)

ГОЛГОТА
На D.

Подхлъзвам се, преди да тръгна да катеря
високите, ронливи брегове на съвестта си.
Оглеждам се отчаяно, дано намеря
оня храм със старите, напукани икони,
където Богородица ме чака с Младенеца,
да ме докосне с трите си свещени пръста
за благослов на словото ми под венеца,
със който ще си нося кръста…
(Из „Наутилус“, 2013)

БОЛКИ

Болят ме неизписаните празни листи,
болѝ забито в мене копие – писалката,
в която без съмнение
(затворено…) ме чака
едно… забравено
стихотворение.
(Из „Свещеният лотос“, 2016)